Част 2 - Нашата малка тайна

 През юли миналата година, с Майкъл отпразнувахме нашата шеста годишнина заедно. Той ме изненада с романтична вечеря и един много специален подарък – малко черно котенце! 

 

Нашето пухче се казва Наоми, но неофициално доста често я наричаме Муси. Тя се превърна в част от нашето малко семейство, донесе ни толкова радост, толкова любов, толкова уют! 

Въпреки, че е част от семейството ни едва от няколко месеца, я обичаме безкрайно много!

Мога да говоря за нея с часове… всичко, което прави е много мило и сладко, но може би най-милото от всичко беше, че когато бях бременна, някъде около 12-та седмица тя започна да ляга върху корема ми. 

Всяка вечер, малко след като изгасим лампите, тя обикновено идва в леглото и се сгушва или между възглавниците ни или в краката ни. За пръв път тогава обаче забелязах, че започна да ляга върху корема ми и после да идва да се сгушва в мен. Толкова е мило, сякаш беше усетила, че вътре има бебче! Пазеше ни!

На Коледа споделихме за бременността със семействата ни.

Реакциите на всички бяха много емоционални и мили. Даже не очаквах да има толкова сълзи и вълнение. Беше толкова прекрасно и някак сюрреалистично – този момент, за който чаках от толкова отдавна, копнеех, мечтаех, опитвах се да си представя лицата на близките ни, когато съобщаваме новината. Моментът, в който вече ще сме в безопасност, минали важните прегледи, с потвърждение в ръка, освободени от притесненията и готови да се отдадем на радостта на сто процента. 

Родилите на Майкъл отдавна чакаха и се надяваха на такава радост и ето че се случи. Имаше много сълзи от щастие, беше един истински специален момент. 

Беше и малко странно, че вече нямаше нужда да се крия, трябваше да свикна с тази нова реалност. Хубаво от една страна, но и същевременно странно, че бременността вече не беше нашата си най-съкровена тайна. 

След Коледа бяхме планирали да започнем да споделяме и с приятели. Майкъл беше казал на няколко, аз също разказах, но не на всички. След празниците бях настинала и нямах много енергия и глас за да звъня по телефона, така че реших да го отложа с малко. Разказахме на колегите в офиса, защото вече исках да се обличам без да крия коремчето. Поглеждайки назад осъзнавам, че за тези четири месеца и половина бременност, имах едва 3-4 дни на работа, в които всички знаеха, че съм бременна и не трябваше да се крия.

 

 

Нова година прекарахме в прекрасна компания с едни от най-добрите ни приятели, изненадахме ги от първия момент, в който си свалих палтото. Бях си сложила ярко розова рокля по тялото и коремчето беше ясно видимо. Изкарахме си страхотно, говорихме за това какви родители искаме да бъдем и получихме толкова много любов и подкрепа от приятелите ни. Танцувахме, веселихме се и посрещнахме новата година щастливи. 

Нова година, ново начало и нов късмет както се казва...

Вълнувахме се, че това е годината, през която ще се роди нашето детенце. 

Миналата година така и не успяхме да намерим нов дом и при изгледите за наближаваща рецесия, решихме, че е най-удачно да изчакаме докато цените се нормализират. Досега не искахме да влагаме пари в апартамента, в който живеем, защото така или иначе планирахме да го продадем и да се изнесем. Сега обаче за пръв път имахме причина да вземем мерки! Бяхме направили план за малък ремонт, за някои нови мебели, боядисване, освежаване на пода и т.н. 

Майкъл вече беше получил оферта с цени и всичко беше въпрос на време. Аз пък вече бях в търсене на бебешко легло и планирах как да разместим спалнята за да освободим място. 

Първите дни на януари вече се чувствах по-сигурна за пръв път да разглеждам за бебешки неща. 

Открих леглото, което исках втора ръка и дори дадох оферта. Не се разбрахме с цената и реших да изчакам преди да решим колко да предложим и дали да го купуваме още от сега. 

На следващият ден в петък, 06.01.23 бях почивка и сутринта рано имахме час за консултация. Вълнувахме се да видим бебето за пръв път от почти един месец! (09.12.22 последно видяхме бебето, когато бяхме на фетална морфология) 

Оказа се, че този час е просто консултация и разговор с лекар. Дадох урина, измериха ми кръвното и така и не видяхме бебето. Бяхме разочаровани, но си казахме, че явно тук в Дания това е нормално. Ще се доверим на специалистите и ще правим това, което ни кажат! 

Аз все премислям, все се притеснявам, не мога да кажа, че съм човек, който може да се остави по течението. Затова и в много моменти нарочно трябва да се настроя позитивно и да си кажа “Спри! Престани да мислиш най-лошото!”. 

Това е вътрешна борба, която вероятно много от нас разпознават, може би просто сме устроени така. Може би мозъкът се опитва да ни предпази чрез този рефлекс, опитва се да ни подготви за най-лошото… В много случаи този защитен рефлекс е доста полезен, но човек трябва да се научи да го контролира и да не му позволява да обсеби всички мисли и да ги превърне в тревоги. 

След като се прибрах от болницата си почивах вкъщи и разглеждах дрехи онлайн. Реших да разгледам и детската категория и така попаднах на една въртележка за бебешко легло с котета, едното от тях черно. Писах на Майкъл, че това задължително трябва да бъде първото нещо, което да купим за бебето! Той се съгласи. Поръчах въртележката, а след това открих, че същия бранд предлага и други продукти с този принт. Поръчах два комплекта чаршафи за бебешкото легълце, единият беше със същите котета от въртележката. Освен тях поръчах и възглавница и юрган, както и най-сладкото бебешко гнездо! В кремав цвят, с принт от планети, ракети, летящи чинии и малки, сладки извънземни. 

Не успях да се сдържа! Толкова обичам да чета и гледам предавания на тема космос, така че нямаше как да не вземем нещо и за бебето. 

Когато Майкъл се прибра от работа, с вълнение му показах какво съм поръчала. Обсъдихме и какво да правим с леглото и решихме да дадем още една оферта, този път с по-висока цена. Получихме отговор, че за жалост вече е продадено. 

Последните ден и половина забелязвах нещо необичайно върху бельото ми. Едно гъсто прозрачно течение с консистенция като на желе. Никога не бях виждала нещо подобно, затова и ми направи такова впечатление. В петък следобед видях, че е леко кафеникаво и в него се е прокарала частичка кръв в ръждив цвят. Тогава реших да пиша съобщение на личния ми лекар за да попитам дали това е нормално. 

Когато потърсих информация онлайн, в Google пишеше, че това е слузната тапа, първият предвестник на раждането. Засмях се и си казах, че това е безумно и реших да не го мисля повече! Тук отново трябваше да се преборя с този вътрешен страх, който от време на време все напира.

Имах три приложения за следене на бременност и всяка седмица с нетърпение очаквах да прочета какво се случва с бебето, колко е голямо, как се развива. Освен това гледах и видеа онлайн и се успокоявах да чуя, че с всяка изминала седмица, ден за ден, рискът от аборт намалява значително. Всички казват, че след седмица 12-13 той пада до едва 3%. Толкова се вълнувахме да стигнем до там, сякаш щяхме да сме в безопасност!

Тази бременност мина сравнително леко за мен, чувствах се късметлийка, защото не бях повърнала нито веднъж! Понякога на гладно леко ми прилошаваше, особено сутрин, но нищо проблемно - можех да ходя на работа и да поддържам нормално ежедневие. Това освен, че е хубаво от една страна, е и леко плашещо! На моменти се чудех - бременна ли съм все още, нищо не усещам. Притеснявах се! Затова и се радвах, когато усещах някакъв симптом, макар и лек. Понякога си притисках гърдите нарочно за да усетя дали все още са чувствителни. След като стигнах до втори триместър, имах известна сигурност, дори за момент не съм си представяла, че нещо лошо може да се случи в толкова напреднала бременност, нямах причина за това. (Сега това ми звучи много безумно, но тогава беше различно...)

Нали всички изследвания от феталната морфология бяха супер! Докторите щяха да кажат ако имаше причина за притеснения, но такава нямаше! Затова и не ми минаваше през ума, че трябва да се страхувам от нещо ново. 

Нямах търпение да стигна до седмица 20, когато вече ще мога усещам движенията на бебето, но до тогава бях намерила решение, което да ми донесе някакво успокоение.

Попаднах на нещо като мини ехограф, който улавя пулса на бебето. Поръчах може би от страх заради предната ни загуба, когато сърчицето на бебето просто беше спряло... Надявах се, че през тези седмици, когато не усещам как бебето рита поне ще се чувствам по-спокойна, знаейки, че сърчицето му бие. За жалост доставката отне почти месец и успях да го ползвам едва няколко пъти. Честно казано изобщо не съм сигурна, че работи.

07.01.23, събота - никога няма да забравя този ден! 

Ден, който започна толкова хубаво, романтично, лежерно, уютно и завърши по най-бруталния и жесток начин! Събудих се с мисълта, че имам всичко, от което имам нужда, всичко за което съм си мечтаела някога - чувствах се късметлийка! А вечерта си легнах с невероятна болка, страх, тревога и най-ужасното чувство на света - чувството на безсилие!

Ааах, помня го много добре - да гледаш любим човек да се мъчи и да не можеш да помогнеш, да усещаш как животът се изплъзва и да не можеш да го върнеш, тази болка те изяжда отвътре! Усещах я, когато мама умираше, усетих я и сега, когато животът на бебето ни беше в опасност.

Бяхме си вкъщи и си почивахме цял ден. Вечерта си пуснахме филм, аз си направих чай и седнах да се лакирам. Беше много уютно.

Котето ни беше легнало в скута на Майкъл и мъркаше, аз пиех чай и се наслаждавах на гледката. Толкова мил момент, трябваше да ги снимам! Всичко беше не просто наред, всичко беше перфектно! Имах точно това, за което винаги съм си мечтаела – дом, пълен с любов! Така отчаяно искам да се върна в този момент и да накарам времето да спре! 

Когато отидох до тоалетната забелязах, че на бельото ми има повече кръв и реших, че не мога да чакам отговор на съобщението, което пратих по-рано, трябваше да говоря с някого! Обадих се на спешното и попитах какво да правя. Казаха ми, че понякога е нормално да има леко кървене по време на бременност, а за болките – може да са от разширяването на матката. Успокоихме се за момент. След около час обаче болките и кървенето бяха по-силни и отново позвънихме на болницата, този път в тотална паника. Бях адски изплашена, треперих и плаках толкова много, че дори не успях да си поема дъх за да кажа какво се е случило, Майкъл говореше вместо мен. Казаха ни да дойдем до спешното отделение за гинекологични болести...